Има една теория че това което се случва е само в съзнанието ти,а всичко друго е странно и не можеш да си представиш дори какво е.Не съм прекалено склонна да се доверя,но за едно съм сигурна,може и всеки да чувства нещата по различен начин,но едно чувство повтори ли се в две съзнания,прави реалността.А реалността е едно неделимо цяло-разчлени я,нарежи я,направи я на малки купченца,спирай я и я пропускай,тя се стича в едно желе отново и отново.И дори и да не ти се яде желе,това е положението.По тази логика спомените трябва да са крем карамел,нещо което ти се яде,ама го няма в наличност,затова само слюнкоотделяш и си мечтаеш.Индианците са вярвали че ако се снимаш на фотолента губиш част от себе си,добре че сме ги послушали,добре че сега седим и сегиз тогаз раглеждаме снимки и отвличаме и мисли и съзнание към нещо което вече се е случило,към сладкиш,който няма да ядем отново...и го правим вместо да си сготвим една хубава торта... И по въпроса с реалностите-колко реалности има,сигурно колкото хора на тази планета-уви не,според мен има толкова реалности колкото мисли и мечти витаят в пространството и времето,и напоследък става гъч и гърч,през улиците преминаваш,а през теб остават разни незбъднати,витаещи,зараждащи се емоции,като малки електрични токчета.Само когато правим накъсо,с някой друг човек,тогава усещаме че не сме само жички,а цели генератори,че сме генератори топнати в желето,понякога се свързваме,понякога не успяваме...
Това са мисли подходящи за един дъждовен ден,който измива електричните вериги на човечеството и за момент можеш да се заслушаш. Дъжда не носи информация,а само трансформация на чувствата,улавя ги в малките си капчици и ги стича по паважа...
Няма коментари:
Публикуване на коментар