Легендата разказва, че жена от о-в Винету, Тихи океан, подгонена от своя ревнив съпруг, се качила на много високо дърво. Когато той я погнал нагоре по дървото, тя нямала друг избор, освен да скочи. От отчаяние мъжът полетял след нея. Жената обаче се изхитрила и преди да скочи, вързала около краката си лияни. За разлика от ревнивеца, жената останала непокътната. Очаровани от начина, по който мъжът бил изигран, местните мачовци превърнали в ритуал това да скачат от високи дървета, вързани с лияни, за да утвърждават мъжествеността си. (списание Колега Март'08).
Дали бънджито е спорт за тялото не знам, но за душата ми ще е еднократно изживяване с олимпийски захват. Обичам да вали, да има буря, клоните да скърцат и да се удрят в прозорците на университета, Витоша да е обвита в мистична задушаваща мъгла и тежки парцали да падат между дърветата под Драгалевския лифт, обичам си дъската и си признавам че вчера я гушнах два пъти. Обичам да пътувам с влак и тромаво да се клатушкам по релсите - едно от любимите ми чувства. Всеки ден искам да правя нещо различно, а всеки час настроението ми се мени. Според мен точно търсенето на себе си ни прави хората които сме,защото преминаваме през различни фази и на принципа на отпадането, познаваме това което не сме. Накрая ни чака една фаза - ние не сме всичко друго и сме само себе си, колоритни, насъбрали емоции и спомени, случки и приятели, предполагам накрая остават две или три неща, в които не се съмняваме. И така, мрачни размисли, а може би и позитивни? Просто поредният ден,в който мисли прескачат в главата ми, "мисля следователно съшествувам", ама понякога направо прекалявам със съществуването :-).
Колко е красиво да вали, бих спряла капките в стил Матрицата, и да ги попитам,как е там във въздуха :-)...Страст на кристали - страст на шишарки (написа шишарка, на която й лиспва платоническата++ връзка с Николинка ;-)...
ха ха леле току що си направих тест - в поза "размазан на канапето с вирнати крака, докато ме огряваше залязващият оранжев приказен ден през прозореца" - тестът гласеше "амбициозен ли сте?". И за мен отговорът бе
"Твоята амбиция е като цъфнал кактус - красива и рядко проявяваща се"(луд кикот :))))...
Когато знаеш какво искаш и тогава се насочиш съвсем определено като застопорен ветропоказател на мислите си, ok,
важното е каквото излиза навън да идва отвътре, поне докато си студент и имаш тази възможност, да играеш ролята на себе си...небето гърми, гърми и в мен, обичам да вали. Когато споделяш с някой дъгата, отворила се е дупчица и приказните неща са се изляли, разсипали са цветовете си и вече си в друг свят, като света на Тери Пратчет, в който всичко е възможно, ще отвориш прозореца и ще полетиш към ръба на света...звъниш на човека, за който се сетиш първо и го споделяш с него, това е красиво, мисля си, поне знам как да обичам, така че да се чувствам жива, красота, това е тя, всичко друго е жалката й имитация.
Но е трудно да я различиш, точно толкова, колкото е трудно да знаеш какво искаш, а изключително рядко ти се отдава възможност да надникнеш в сърцето си, когато това стане, дори не си предполагал какво има там. Ето пак мрачни мисли, а слънцето вече залезе, стига съм съществувала толкова, нека кактусите полетят на автопилот!
