понеделник, 31 март 2008 г.

"fear is how i fall,confusing what is real "
"against my will i stand beside my own reflection"
ще вали нощт от звезди,в своите очи къде си,там където те откривам днес ли?
сред хилядите стаи на съзнанието,съм неспособна да намеря всекидневната
навън вали,и по-прекрасно време няма!
аз съм само голият охлюв на своята къщурка и мисля да се плъзна навън под капките
да съм само материята,поне за момент
един кадър,щрак,вече е отминал
чудя се кой ли ще гледа този филм

по-объркани,по-забъркани,колкото по не на себе си,толкова по лесно се откриваме

http://www.youtube.com/watch?v=oZadoR9-hHA

понеделник, 24 март 2008 г.

кактуси на автопилот!

Легендата разказва, че жена от о-в Винету, Тихи океан, подгонена от своя ревнив съпруг, се качила на много високо дърво. Когато той я погнал нагоре по дървото, тя нямала друг избор, освен да скочи. От отчаяние мъжът полетял след нея. Жената обаче се изхитрила и преди да скочи, вързала около краката си лияни. За разлика от ревнивеца, жената останала непокътната. Очаровани от начина, по който мъжът бил изигран, местните мачовци превърнали в ритуал това да скачат от високи дървета, вързани с лияни, за да утвърждават мъжествеността си. (списание Колега Март'08).

Дали бънджито е спорт за тялото не знам, но за душата ми ще е еднократно изживяване с олимпийски захват. Обичам да вали, да има буря, клоните да скърцат и да се удрят в прозорците на университета, Витоша да е обвита в мистична задушаваща мъгла и тежки парцали да падат между дърветата под Драгалевския лифт, обичам си дъската и си признавам че вчера я гушнах два пъти. Обичам да пътувам с влак и тромаво да се клатушкам по релсите - едно от любимите ми чувства. Всеки ден искам да правя нещо различно, а всеки час настроението ми се мени. Според мен точно търсенето на себе си ни прави хората които сме,защото преминаваме през различни фази и на принципа на отпадането, познаваме това което не сме. Накрая ни чака една фаза - ние не сме всичко друго и сме само себе си, колоритни, насъбрали емоции и спомени, случки и приятели, предполагам накрая остават две или три неща, в които не се съмняваме. И така, мрачни размисли, а може би и позитивни? Просто поредният ден,в който мисли прескачат в главата ми, "мисля следователно съшествувам", ама понякога направо прекалявам със съществуването :-).
Колко е красиво да вали, бих спряла капките в стил Матрицата, и да ги попитам,как е там във въздуха :-)...Страст на кристали - страст на шишарки (написа шишарка, на която й лиспва платоническата++ връзка с Николинка ;-)...
ха ха леле току що си направих тест - в поза "размазан на канапето с вирнати крака, докато ме огряваше залязващият оранжев приказен ден през прозореца" - тестът гласеше "амбициозен ли сте?". И за мен отговорът бе "Твоята амбиция е като цъфнал кактус - красива и рядко проявяваща се"(луд кикот :))))...
Когато знаеш какво искаш и тогава се насочиш съвсем определено като застопорен ветропоказател на мислите си, ok, важното е каквото излиза навън да идва отвътре, поне докато си студент и имаш тази възможност, да играеш ролята на себе си...небето гърми, гърми и в мен, обичам да вали. Когато споделяш с някой дъгата, отворила се е дупчица и приказните неща са се изляли, разсипали са цветовете си и вече си в друг свят, като света на Тери Пратчет, в който всичко е възможно, ще отвориш прозореца и ще полетиш към ръба на света...звъниш на човека, за който се сетиш първо и го споделяш с него, това е красиво, мисля си, поне знам как да обичам, така че да се чувствам жива, красота, това е тя, всичко друго е жалката й имитация.
Но е трудно да я различиш, точно толкова, колкото е трудно да знаеш какво искаш, а изключително рядко ти се отдава възможност да надникнеш в сърцето си, когато това стане, дори не си предполагал какво има там. Ето пак мрачни мисли, а слънцето вече залезе, стига съм съществувала толкова, нека кактусите полетят на автопилот!

петък, 21 март 2008 г.

живот в снега,живот над него,живот в полет и живот в бурно приземяване и уста пълна със жив сняг

Над София, над света, на върха на света и на снега, там в пряспата захвъляш сърцето си и го измиваш от всяка тежка мисъл, за да му е леко и да полети, волно и свободно както ти...летиш през камъни и клекчета, прегръщаш борчета, прескачаш вирчета, а в други цопваш и е красиво, слушаш тишината на собствената си радост, как се слива с дишането на дръвчетата...и там си някъде, където хората са птици и летят...усмихнати

четвъртък, 20 март 2008 г.

почувствах дъжда

Обичам да летя,да подскачам по малките пухкави облачета,защото те са невинни и захарни и от тях не боли,обичам и да се усмихвам с усмивката си на дете, сякаш отпечатвам в реалността си формата на устните ми отпреди 15 години-характерно извити в стремежа да полетят от доволство.Когато се събуждах,дишайки с природата,а сърцето ми биеше с танца на вятъра блъскащ прозореца,поглеждах и с очи поздравявах слънчевото отражение в огромните топли листа на големият орех в двора. И бе като сън,като приказка,нашепваше че не всичко е построено, написано,разбрано или опитано,че малките големи чудни моменти дебнат зад всяка уютна тухла на всеки зид,по всяка позната или непозната улица...

Каква съм под дъжда,сама,когато ме залива и измива очите и лицето ми,мокри косите ми и отмива всичко.Аз съм повече чувство отколкото мисъл и повече дъх,отколкото дишане,един дъх спрял в един миг,когато е обичал.Разбира се понякога се мятам като риба на сухо,приземила се на сушата в опитите си да лети.Глупава рибке,не знаеш ли че перките ти не са крила?! И че в това "сега" всичко което ти остава е да се молиш за следващият дъжд...В чийто капчици,да излезна извън себе си и да се потопя,да се удавя,да се изпаря и претворя,да се преоткрия,да се слея,да съм жива и да зная че съм тук все още,себе си все още и щастлива все още...някъде там в пространството съм дете, стоя и се взирам в дървото на хълма, за зялата вечност на една вяра в чудеса.

сряда, 19 март 2008 г.

шумна тишина

градът спи,уличните лапми слабо топлят със топчестите си жълто-оранжеви светлинки,сняг вали в моите коси и мечти прелитат в моите очи,планината е спокойна,в белотата на снежните преспи по заспалите дървета аз намирам своето спокойствие,по дума две падат в мрежата,и пишештото моливче на skype,ми напомня че от другата страна нечии приятелски пръсти живо удрят по клавишите,и с ударите си разцепват тишината на тази красива вечер,и с малко музика красотата се увеличава...супер обич полита в нощтта и търси тук таме разни сърца да стопли електончетата в главите им :-}
а аз отивам на късометражната поредица love is all you need
любовта е навсякаде,във всяка прегръдка целувка поглед,сълза,във всяко облаче ле бяло,във всеки филм,заснет на лента и заснет в главата ти,но не любовта към мъж,а любовта към малките чудеса всеки ден

сряда, 12 март 2008 г.

клаустрофобия

искам да избягам
да се смразя като свежо купче лед
да съм недостъпна за прахта на хилядите коли около мен
и прахта от подметките на хората
защото наистина е тясно да се диша
прегръдка за едно борисовско дърво
за да видя че диша под цялата тази прах
ако можехме да разперим листа...
ако можехме да отлетим...
и все пак залеза ни спасява,затваря прашната страница
под прашните клепки на девойката София
и аз съм за хипарията,но е време да си изкъпе...
ние не живеем вече в този град...Приятно ми е аз съм Илонка,
а вие господин и госпожа Прашинкови,откъде сте?...
аха ,Вие и цялото ви терабайтно семейство сте ми станали съседи сутринта
от магистралната прозорец,ясно ясно...
настанете се удобно,а пък аз ще се настаня в противогаза...
:-}



четвъртък, 6 март 2008 г.

delete

България,земя като една човешка длан,но по-голяма ти не си ми нужна...
нали кръвта е южна и е от камък твоя стар Балкан...


....когато на края на всяка силна емоция,думите свършват своето значение,когато изчерпиш крясъка им и оставиш в него болката,тогава идва приказната красота на тишината и просто гледаш...дали нещо някъде там ще изскочи,червено на кървави петна,хем живо,хем приказно,симбиозата с реалността,не се знае чия реалност,може би просто следващата.

капчиците дъжд ,които настъвено бият прозореца ми, са по-реални от ръката,която пише думите върху пластмасовите квадратури на една електронна същност,а сборът от всички реалности е правопропорционален на безкрайността на един сън...

един преобърнат смях,се вкопчва в мен и аз във него,за да се претопим във следващия лъч топлинна радиационна прегръдка,а там някъде нагло и красиво пее славей,въху зелените дървета,които не се интересуват , и безжалостно поникват с малките си зелени парчета затревяват съзнанието,и искат да изтръгнат още една усмивка...


ХиЖа БеЗ БоГ - за един сърцетуп

България-Земя като една човешка длан,но по-голяма ти не си ми нужна...

и нали кръвта е южна ,и е от камък твоя стар балкан.......


България наистина се оказа една човешка длан,шепа спомени,шепа кътчета където спомените,накуп,се побират в дланта ми.Отново отидохме на Без бог,за потретен път беше неприлично красиво,капчиците слънце срамежливо се процеждаха през стъклата ни със бира...електричните прашинки на вятъра преминаваха през нас и отнасяха всяка нацупена вибрация...

Без Бог-изпразване на хладилника и на запасите от топли чорапи,яке шал и ръкавици,тежък борд-защо не ги правят по-леки все пак,микробус и микробири,микро път,който отлита мигновено,или кола и удобство,трип,смях,най-накрая "таммммм"...киша,скиори лифт,и вечерни кебабчовци с бира,нагоре,стая и мъгла от настаняване.за тази вечер стига...другото е унес,очи,красота и спомени.

Без Бог-в едно легло с Ники,винаги дупки от наргиле в пода,Малката мастика ни преследваше с Ири по пистата,Киро развъртя тоягата и наводни хижата,Дневен бар,който е нощен и винаги е затворен,домашни уредби "разцъкват" музикално хората,приятели се разцъкват с домашна ракия и плодове на природата-около 2 см високи,в непретенциозно кафяво,научих се какво е инат,газене в снега и усещането да накараш дъската ти да завие,Бай Слави-кога пиян и весел,когато е утрешно трезвен и черпи със сладко вино,винаги виелица през нощта,сняг над хижата,киша-няма угодия за тези бордисти!,топла манджа поне веднъж-боб,кой друг?е може би малко леща,красота през прозорците дори на банята,един чук и гек, който се разхождаше сам,какво ли има на тавана?...безвремие...дъхът ти спира,душата също,тук нищо не пристига и нищо не тръгва,сам си и си прашинка от хиляди,прашинка от природата,обичаш силно и само на това си способен,нека съзнанието отлети,да се извиси като орел и да гони вятъра,за това си роден,да отлетиш...


а после проза,на отиване в колата,смях,малките чудеса на деня,навръщане в колата,тишина,големите чудеса на нощта,под странните звуци на експериментални творци и щурци,техно атмосфера,всякаш ще излетим...а е тъмно и страшно и пусто и безлюдно,колко е уютно,багажи,София,"довиждане",трулей със двама обитатели,сякаш беше миг...

за дъжда, желето и крем карамела

Има една теория че това което се случва е само в съзнанието ти,а всичко друго е странно и не можеш да си представиш дори какво е.Не съм прекалено склонна да се доверя,но за едно съм сигурна,може и всеки да чувства нещата по различен начин,но едно чувство повтори ли се в две съзнания,прави реалността.А реалността е едно неделимо цяло-разчлени я,нарежи я,направи я на малки купченца,спирай я и я пропускай,тя се стича в едно желе отново и отново.И дори и да не ти се яде желе,това е положението.По тази логика спомените трябва да са крем карамел,нещо което ти се яде,ама го няма в наличност,затова само слюнкоотделяш и си мечтаеш.Индианците са вярвали че ако се снимаш на фотолента губиш част от себе си,добре че сме ги послушали,добре че сега седим и сегиз тогаз раглеждаме снимки и отвличаме и мисли и съзнание към нещо което вече се е случило,към сладкиш,който няма да ядем отново...и го правим вместо да си сготвим една хубава торта... И по въпроса с реалностите-колко реалности има,сигурно колкото хора на тази планета-уви не,според мен има толкова реалности колкото мисли и мечти витаят в пространството и времето,и напоследък става гъч и гърч,през улиците преминаваш,а през теб остават разни незбъднати,витаещи,зараждащи се емоции,като малки електрични токчета.Само когато правим накъсо,с някой друг човек,тогава усещаме че не сме само жички,а цели генератори,че сме генератори топнати в желето,понякога се свързваме,понякога не успяваме...

Това са мисли подходящи за един дъждовен ден,който измива електричните вериги на човечеството и за момент можеш да се заслушаш. Дъжда не носи информация,а само трансформация на чувствата,улавя ги в малките си капчици и ги стича по паважа...