понеделник, 15 декември 2008 г.

forever not yours

Човешкото тяло има своя малък двигател, тупка, бие и те движи напред. Един ден се събудих и някой го беше изтръгнал със сила и злост, малкото вярващо нещо, усмихващото се чудо, вярата и в хората и в чудесата, някои го беше смачкал и изтрил от системата. Остави празнотата на кутия от стари обувки, сива и четиристенна, заключена сама в сивота, една огромна тухлена стена, в която вече нямаш желание да биеш с ръчички и да пробиваш, защото не те интересува какво има от другата страна. Когато сам се разочароваш, когато си бил истинсни щастлив и решиш че истински неща няма, да се изгубиш, дълго товарещо и уморено. Пътуване. На крайната гара те очаква душата ти. "Приятно ми е", казва тя и ме облива със светлина.

четвъртък, 13 ноември 2008 г.

"и без съжаления много моля"

За когато не съм била там съжалявам,за когато съм се крила в миши дупки
за когато не съм спала съжалявам и за когато съм се съмнявала в себе си
за когато не съм се усмихвала съжалявам и за когато не съм разбрала
за когато съм наранявала съжалявам и за когато са ме наранявали.
За когато съм съжалявала,съжалявам за когато не съм си отворила очите :).

петък, 3 октомври 2008 г.

зора


"sail away" със бриз в очите, вятър в косите, истина в единствената ти душа...може би ловувам само кратки мигове щастие...за да ги отнеса далеч, и след това няма нищо, на ръба на каря на света, нося със себе си само усмивка, отново да се завъртя!
едни очи, стара песен, една мечта, но е далече, сама в тях не намирам смисъл вече,
нишката на лентата изтрива се, истинското само спомен е, илюзия, игра в сценария, а аз не мога да го доиграя...

script: обичах вече, не вярвам вече, вечността далече, далеч от мен, затрих се, изгубих дирята на истинското в римите, умрях и се събудих, тленните oстанки на нетленното във същността ми.

вторник, 23 септември 2008 г.

в свят на филми,аз съм анимация


Ставам бездумнна бездънна душа, пълня я със спомени, които са по-истински от мен самата
вече не мога да пипна реалността, сякаш без топлото чувство отвътре, дъхът ми е леден като далечен шепот, но не и истински, всичко се случва на сън или при неговата липса, сънувам с отворени очи, сънувам животът си.
'somethimes it takes forever and forever takes the most of me'


четвъртък, 18 септември 2008 г.

регистрите

Когато си малко детенце и откриваш, всичко е ново и живо, и снега под пръстите ти, и вятърът в листата на дърветата, и дъждът който се удря в палатката, и пистите, и реките, и хората, и моментите... Измисляш обичта си, тя става истинското нещо в теб, дъхът ти, тя те измисля и те записва в регистрите си като част от реалността, а всичко друго е сън.
Когато почувстваш, че губиш тази истина, че се изхабяваш, че почти не вярваш, че сънуваш, се опитваш да измислиш нещо, но регистрите не мога да бъдат измислени, просто чакаш следващият ред, в който да бъдеш вписан. Следващият подарен дъх истина, следващият миг живот, за да не бъде всичко измислица. Бориш се да пишеш редове в книгата на вечността, да запишеш кратък звук от себе си в бездънието на времето, да произведеш и отпечаташ един вечен импулс.
Аз се пазя, да не чувствам, като сянка или спомен, не и тук присъстваща, иска ми се тези страници да изкрещят вместо мен, да изтръгнат силен звук от неприсъстващата ми душа.

сряда, 17 септември 2008 г.

unsaved comments



white board upon the snow
white thoughts wipe up tommorow
whitening up your soul

сряда, 27 август 2008 г.

бях ли заек?


Взирам се в залязващото сланце, през наплютият от мухи прозорец и се опитвам да вкарам живота си в учебен цикъл, но все пак бирата е подозрително наклонена върху скенера, а наргилето тлее до бюрото ми, само се рея -рее ми се. Само красиви спомени прелитат през главичката и се потапят в пухените завивки на леко задушният въздух в стаята. Понякога стъпвам по земята с летящи подскачащи крачки и ми е трудно да се задържа, не искам да бягам, искам да си сложа лепки на краката, за да лепна по пътя и тегловното ми съотношение да е едно към едно със себе си, когато стъпвам, а не дъхът ми да излита е да се вие във въздуха, да бяга надалеч като гъст дим-излиза на пресекулки и прескача в пространството, едно дълго странстване...спал не съм, но лепкавите глътки бира съживяват малките клетки в тялото ми...
настроението ми, то е пастелено, преливащо, наситено и мазно като крем карамел, напухнал като захарен памук, мешаница от плуусмивки във полусладостна боя

неделя, 27 юли 2008 г.

мисъл,само чувство,звук безмислен


самотен електрон отплава в своя танц безумно кръгъл и безумно вечен
defragmenting disc "myself" date: ден днешен.

петък, 18 юли 2008 г.

точка А вика точка В



Рев е плач без глас, в съботното утро не мога изцедя една сълза от туй сърце. Да бях написала "дон'т дистърБ", да беше спрял света, да спра и аз. Това е ясно, междинни спирки няма, от точка А до точка Б-разочарования, хубости, мечти, всичко се случва : ТВОЯТ ОБИКНОВЕН СЛУЧВАЩ СЕ ПОСТОЯННО ЖИВОТ.
Отивам си бавно, но славно, виждам го в очите на хората, на приятелите, и там най много боли, че не съм там, изчезвам, изпарявам се, мисъл, която не е осъществена, сама не искам да се осъществя, сама не искам да се отъждествя...
Истинските неща напоследак са в дефицитно настроение, отварям очи и те заплашително все по често са премрежени с филми, а главните герои са човешкото его и неговото братче суетата...
В цялата тази манджа някак успях да се влюбя, редовния сюжет, напрежението ескалира до повратната точка, в която правиш някоя глупост. И аз не знам вече дали наистина намираш странника, този точно толкова объркан, колкото си и ти
...когато погледнеш в едни очи и вселената изчезва, този кадър имам предвид, него се опитвам да прожектирам, обаче лентата ми убягва и правя само криви хартиени рисунки за да се уверя че чудесата не са нарушили случващия се протокол и тупат хората по главите често, здравословно и по предписание на вселенската здравна усигуровка...

четвъртък, 10 юли 2008 г.

./././кадър след кадър

Лентата ми свършва, остана ми усмивката, с която искам да усмихна някоя и друга звезда, но светът не е построен така, нали?, или е?. И аз не знам вече.
Обръщам се назад и се чувствам все повече сама след всяка отломка, хвърчаща край мен като в екшън филм, отломките от моята бивша релност, но тя нали е една? за реалността ми е мисълта...
back and rewind,
сладък спомен out of movies,
кадър изчистен от излишните смущения : един идеален кадър без история преди и след, "такива ги има само във филмите". не истина са.

Гледах и виждах, сега гледам и си спомням : Хей аз някога вярвах и обичах и мечтаех, а този кадър е още в лентата...

сряда, 9 юли 2008 г.

тишина от падащи щурци

Понякога, за да се чувствам сигурна се затварям в черупката си, подреждам нещтата така както уж трябва да бъдат и лежа тихичко, чакайки да видя какво ще се случи. Само съм хабила думите, изтисквала съм ги, когато тишината е изтисквала мен. Сега са просто думи, черно- бели нишки на една измислена реалност. Глупаво и страхливо, абсолютно не на себе си. Вече ми се иска всяко мое движение да е импулс единствено на собственото ми вдъхновение.п.с.1:39 през нощтта, still not sleeping, still dreaming...усмихвам се и аз не знам, май на щурците, а дори и те вече заспаха, изтощени от любов.

сряда, 2 юли 2008 г.

откога ...се опитвам да заспя

Доверието е моята слабост, защото го нямам, а когато го имам, го губя болезнено. Научих се да прощавам, може би е това което спасява - че сме хора и грешим. Интуицията ме втрещява всеки път, по-силна от всяка дума, мимика или звук, тя е там в съзнанието ми, любезно отворено, това състояние ми носи поредното разочарование - съзнание което предимно усеща, но не му стигат терабайтите за всички филми, лентата е само една - недостъчна. На нея записвам своя живот, със старание изтривам злободневните филми, за да се покаже кадърът :
- онзи единственият, който "има смисъл", който е здраво свързан с вселената и не витае неразумно както лъжливите електрончета на кръвните ми клетки.
Какво е материята и какво вселената? - двете лица на едно цяло и дали се предлагат с туториъл? Още го търся, но повече не го намирам, отколкото го чувствам че е там : реалността ... след това бяга във филми, във филма на всеки човек, пръска се на хиляди парчета и не мога да я събера - дори собствената си реалност...и все си мисля че ако една вечер успея да заспя, ще намеря отговора в съня, защо?

Най-вероятно когато се събудя ще знам че съм престанала да сънувам.

неделя, 29 юни 2008 г.

...

Баща ми веднъш ми беше казал, че каквото и да се случва няма страшно, само трябва да си поговориш с човека до теб и да разбереш че нищо не е толкова страшно, колкото мълчанието. Прав е, но дали човека до теб иска да те чуе?...Тогава разбираш че приятелството е безценно.

понеделник, 26 май 2008 г.

лунен календар

ден трети, година 2008 от последното пълнолуние, отшелник в кибритена кутийка издялква клавиатура, и върху нея следните безмислени звуци...

"Юмир - първото човешко същество, съградено от снежинки.
680 градуса от съня, от Момчиловци, и от вярата в чудеса.
Един обикновен циклещт ден и все почече имам нужда от истински неща в живота си, тези които никой не е премислял. И не искам да пазя страх, защото страхът само връща назад.
Ако бяха измислили такъв тип човек по психология(освен четирите които съществуват уж), аз съм съзерцател - на едно действие петнайсет хиляди секунди прекарани в мисли.
Не знам дали има много смисъл, важното е да има повече вътрешно усещане за хармония със вселената.
Всичко и всички се променяме, но имаме своите истински имена. Имам усещането че колкото по често забиваш истински имена в речника на мислите си, толкова по - близко си до това което наистина се опитваш да измислиш.
Ако обичаш нещо пусни го да лети и то само ще избере дали да се върне, както душата си, пусни я да лети,и тя прелита над всичко което не я интересува и кацва вътре в теб.
и последно заключение:след три дни на свобода,кутийката така затваря мислите,че те избуяват..."

петък, 9 май 2008 г.

на ръба на света

Ако знаеш че утре света свършва,какво би направил? Нещото което винаги си мечтал да постигнеш, за което си се бъхтал, старал, изчаквал, надграждал себе си, ако можеш да го направиш сега?...няма ли да си дадеш сметка че ако искаш нещо го правиш,а всичко останало е актьорска игра. Една пиеса, която всички пишем,защото театърът е развлекателна дейност за един машинален живот. Може би само ако сме изправени на ръба на света и виждаме диска, падащият дъгоцветен водопад и хоботът на един от четирите слона, и когато окото ни се среща с окото на великата А'Туин, тогава само, може би, бихме узнали какво се таи вътре в нас. Онова нещо което грижливо покриваме с предразсъдъци, условности, илюзии, онова нещо - когато останем в абсолютната тишина, можем да чуем как животът диша и се движи като буен водопад и в същото време е плавен както падащо на вятъра перце, но единственото с което го усещаме най-силно е че е еднопосочен...може би. Планината успява да ми даде това истинско чувство за живот, понякога, зад стените, колите, хората или вътре в тях, усещам, условностите с техните театри и пиеси...успявам да чуя само собствения си дъх...там където думите се лепват за предметите и техните значения еднопосочно.

понеделник, 28 април 2008 г.

Усмивка





ти ри ри рам там там,само смях,могилки,бири,хубавото време,лошото време,кафето с кебапчета и такива разни цветленца от пъстър букет с аромат на застояло винце,и с усмивка на залязващо слънце...давам зелена светлина на вървулица от усмивки в трънско весело задръстване по трънска весела магистрала,която води към...ами към трън :),трънски весели хамаци,пълни с трънски весели хора,а по земята растат коприви,картофи и плужеци :)




понеделник, 21 април 2008 г.

сиво върсис пастел

свободата на душата и връща правото да обича и желанието да се врича в красиви реалности, защото красивото в сив реален тон, е по-красиво от всяка пастелена боичка на неоправданото, но буйно въображение, а над всичко остава това което съм, цяло от хиляди половинки - и усмихнати и тъжни и замислени и реещи се и обичащи...

събота, 12 април 2008 г.

пленително плаване


нека отлетим...

неделя, 6 април 2008 г.

в едно цяло



да,искам да се събера,напред назад,постоянно част от спомени,част от мечти и все по-малко част от себе си,в планината мога за миг да се видя,да се усетя,да се порадвам на себе си,сред вековния танц на дърветата,въртелив,бавен и безгравитационен валс,се матерализирам,едно силно уверено чувство,че съм там ,присъствам когато пухкавите стъпки,оставят пухкав шепот под мен и над тихата вселена,мога да усетя че устните ми крият живот зад себе си,тогава вдигам дестки поглед към звездите


черен скорпион,турист през вселената,стопаджия за невероятни приказни паяжини във всекидневието,дупчици във схемата,усмивки,които подмолно подскачат,и аз съм там,събирам се отвреме на време,зашивам за стъпалата си различните си сенки

искам с думите си да съградя приказно измерение

четвъртък, 3 април 2008 г.

писък 04

искам да изкрещя,бързо,бавно,пълно,сега и после тишина

понеделник, 31 март 2008 г.

"fear is how i fall,confusing what is real "
"against my will i stand beside my own reflection"
ще вали нощт от звезди,в своите очи къде си,там където те откривам днес ли?
сред хилядите стаи на съзнанието,съм неспособна да намеря всекидневната
навън вали,и по-прекрасно време няма!
аз съм само голият охлюв на своята къщурка и мисля да се плъзна навън под капките
да съм само материята,поне за момент
един кадър,щрак,вече е отминал
чудя се кой ли ще гледа този филм

по-объркани,по-забъркани,колкото по не на себе си,толкова по лесно се откриваме

http://www.youtube.com/watch?v=oZadoR9-hHA

понеделник, 24 март 2008 г.

кактуси на автопилот!

Легендата разказва, че жена от о-в Винету, Тихи океан, подгонена от своя ревнив съпруг, се качила на много високо дърво. Когато той я погнал нагоре по дървото, тя нямала друг избор, освен да скочи. От отчаяние мъжът полетял след нея. Жената обаче се изхитрила и преди да скочи, вързала около краката си лияни. За разлика от ревнивеца, жената останала непокътната. Очаровани от начина, по който мъжът бил изигран, местните мачовци превърнали в ритуал това да скачат от високи дървета, вързани с лияни, за да утвърждават мъжествеността си. (списание Колега Март'08).

Дали бънджито е спорт за тялото не знам, но за душата ми ще е еднократно изживяване с олимпийски захват. Обичам да вали, да има буря, клоните да скърцат и да се удрят в прозорците на университета, Витоша да е обвита в мистична задушаваща мъгла и тежки парцали да падат между дърветата под Драгалевския лифт, обичам си дъската и си признавам че вчера я гушнах два пъти. Обичам да пътувам с влак и тромаво да се клатушкам по релсите - едно от любимите ми чувства. Всеки ден искам да правя нещо различно, а всеки час настроението ми се мени. Според мен точно търсенето на себе си ни прави хората които сме,защото преминаваме през различни фази и на принципа на отпадането, познаваме това което не сме. Накрая ни чака една фаза - ние не сме всичко друго и сме само себе си, колоритни, насъбрали емоции и спомени, случки и приятели, предполагам накрая остават две или три неща, в които не се съмняваме. И така, мрачни размисли, а може би и позитивни? Просто поредният ден,в който мисли прескачат в главата ми, "мисля следователно съшествувам", ама понякога направо прекалявам със съществуването :-).
Колко е красиво да вали, бих спряла капките в стил Матрицата, и да ги попитам,как е там във въздуха :-)...Страст на кристали - страст на шишарки (написа шишарка, на която й лиспва платоническата++ връзка с Николинка ;-)...
ха ха леле току що си направих тест - в поза "размазан на канапето с вирнати крака, докато ме огряваше залязващият оранжев приказен ден през прозореца" - тестът гласеше "амбициозен ли сте?". И за мен отговорът бе "Твоята амбиция е като цъфнал кактус - красива и рядко проявяваща се"(луд кикот :))))...
Когато знаеш какво искаш и тогава се насочиш съвсем определено като застопорен ветропоказател на мислите си, ok, важното е каквото излиза навън да идва отвътре, поне докато си студент и имаш тази възможност, да играеш ролята на себе си...небето гърми, гърми и в мен, обичам да вали. Когато споделяш с някой дъгата, отворила се е дупчица и приказните неща са се изляли, разсипали са цветовете си и вече си в друг свят, като света на Тери Пратчет, в който всичко е възможно, ще отвориш прозореца и ще полетиш към ръба на света...звъниш на човека, за който се сетиш първо и го споделяш с него, това е красиво, мисля си, поне знам как да обичам, така че да се чувствам жива, красота, това е тя, всичко друго е жалката й имитация.
Но е трудно да я различиш, точно толкова, колкото е трудно да знаеш какво искаш, а изключително рядко ти се отдава възможност да надникнеш в сърцето си, когато това стане, дори не си предполагал какво има там. Ето пак мрачни мисли, а слънцето вече залезе, стига съм съществувала толкова, нека кактусите полетят на автопилот!

петък, 21 март 2008 г.

живот в снега,живот над него,живот в полет и живот в бурно приземяване и уста пълна със жив сняг

Над София, над света, на върха на света и на снега, там в пряспата захвъляш сърцето си и го измиваш от всяка тежка мисъл, за да му е леко и да полети, волно и свободно както ти...летиш през камъни и клекчета, прегръщаш борчета, прескачаш вирчета, а в други цопваш и е красиво, слушаш тишината на собствената си радост, как се слива с дишането на дръвчетата...и там си някъде, където хората са птици и летят...усмихнати

четвъртък, 20 март 2008 г.

почувствах дъжда

Обичам да летя,да подскачам по малките пухкави облачета,защото те са невинни и захарни и от тях не боли,обичам и да се усмихвам с усмивката си на дете, сякаш отпечатвам в реалността си формата на устните ми отпреди 15 години-характерно извити в стремежа да полетят от доволство.Когато се събуждах,дишайки с природата,а сърцето ми биеше с танца на вятъра блъскащ прозореца,поглеждах и с очи поздравявах слънчевото отражение в огромните топли листа на големият орех в двора. И бе като сън,като приказка,нашепваше че не всичко е построено, написано,разбрано или опитано,че малките големи чудни моменти дебнат зад всяка уютна тухла на всеки зид,по всяка позната или непозната улица...

Каква съм под дъжда,сама,когато ме залива и измива очите и лицето ми,мокри косите ми и отмива всичко.Аз съм повече чувство отколкото мисъл и повече дъх,отколкото дишане,един дъх спрял в един миг,когато е обичал.Разбира се понякога се мятам като риба на сухо,приземила се на сушата в опитите си да лети.Глупава рибке,не знаеш ли че перките ти не са крила?! И че в това "сега" всичко което ти остава е да се молиш за следващият дъжд...В чийто капчици,да излезна извън себе си и да се потопя,да се удавя,да се изпаря и претворя,да се преоткрия,да се слея,да съм жива и да зная че съм тук все още,себе си все още и щастлива все още...някъде там в пространството съм дете, стоя и се взирам в дървото на хълма, за зялата вечност на една вяра в чудеса.

сряда, 19 март 2008 г.

шумна тишина

градът спи,уличните лапми слабо топлят със топчестите си жълто-оранжеви светлинки,сняг вали в моите коси и мечти прелитат в моите очи,планината е спокойна,в белотата на снежните преспи по заспалите дървета аз намирам своето спокойствие,по дума две падат в мрежата,и пишештото моливче на skype,ми напомня че от другата страна нечии приятелски пръсти живо удрят по клавишите,и с ударите си разцепват тишината на тази красива вечер,и с малко музика красотата се увеличава...супер обич полита в нощтта и търси тук таме разни сърца да стопли електончетата в главите им :-}
а аз отивам на късометражната поредица love is all you need
любовта е навсякаде,във всяка прегръдка целувка поглед,сълза,във всяко облаче ле бяло,във всеки филм,заснет на лента и заснет в главата ти,но не любовта към мъж,а любовта към малките чудеса всеки ден

сряда, 12 март 2008 г.

клаустрофобия

искам да избягам
да се смразя като свежо купче лед
да съм недостъпна за прахта на хилядите коли около мен
и прахта от подметките на хората
защото наистина е тясно да се диша
прегръдка за едно борисовско дърво
за да видя че диша под цялата тази прах
ако можехме да разперим листа...
ако можехме да отлетим...
и все пак залеза ни спасява,затваря прашната страница
под прашните клепки на девойката София
и аз съм за хипарията,но е време да си изкъпе...
ние не живеем вече в този град...Приятно ми е аз съм Илонка,
а вие господин и госпожа Прашинкови,откъде сте?...
аха ,Вие и цялото ви терабайтно семейство сте ми станали съседи сутринта
от магистралната прозорец,ясно ясно...
настанете се удобно,а пък аз ще се настаня в противогаза...
:-}



четвъртък, 6 март 2008 г.

delete

България,земя като една човешка длан,но по-голяма ти не си ми нужна...
нали кръвта е южна и е от камък твоя стар Балкан...


....когато на края на всяка силна емоция,думите свършват своето значение,когато изчерпиш крясъка им и оставиш в него болката,тогава идва приказната красота на тишината и просто гледаш...дали нещо някъде там ще изскочи,червено на кървави петна,хем живо,хем приказно,симбиозата с реалността,не се знае чия реалност,може би просто следващата.

капчиците дъжд ,които настъвено бият прозореца ми, са по-реални от ръката,която пише думите върху пластмасовите квадратури на една електронна същност,а сборът от всички реалности е правопропорционален на безкрайността на един сън...

един преобърнат смях,се вкопчва в мен и аз във него,за да се претопим във следващия лъч топлинна радиационна прегръдка,а там някъде нагло и красиво пее славей,въху зелените дървета,които не се интересуват , и безжалостно поникват с малките си зелени парчета затревяват съзнанието,и искат да изтръгнат още една усмивка...


ХиЖа БеЗ БоГ - за един сърцетуп

България-Земя като една човешка длан,но по-голяма ти не си ми нужна...

и нали кръвта е южна ,и е от камък твоя стар балкан.......


България наистина се оказа една човешка длан,шепа спомени,шепа кътчета където спомените,накуп,се побират в дланта ми.Отново отидохме на Без бог,за потретен път беше неприлично красиво,капчиците слънце срамежливо се процеждаха през стъклата ни със бира...електричните прашинки на вятъра преминаваха през нас и отнасяха всяка нацупена вибрация...

Без Бог-изпразване на хладилника и на запасите от топли чорапи,яке шал и ръкавици,тежък борд-защо не ги правят по-леки все пак,микробус и микробири,микро път,който отлита мигновено,или кола и удобство,трип,смях,най-накрая "таммммм"...киша,скиори лифт,и вечерни кебабчовци с бира,нагоре,стая и мъгла от настаняване.за тази вечер стига...другото е унес,очи,красота и спомени.

Без Бог-в едно легло с Ники,винаги дупки от наргиле в пода,Малката мастика ни преследваше с Ири по пистата,Киро развъртя тоягата и наводни хижата,Дневен бар,който е нощен и винаги е затворен,домашни уредби "разцъкват" музикално хората,приятели се разцъкват с домашна ракия и плодове на природата-около 2 см високи,в непретенциозно кафяво,научих се какво е инат,газене в снега и усещането да накараш дъската ти да завие,Бай Слави-кога пиян и весел,когато е утрешно трезвен и черпи със сладко вино,винаги виелица през нощта,сняг над хижата,киша-няма угодия за тези бордисти!,топла манджа поне веднъж-боб,кой друг?е може би малко леща,красота през прозорците дори на банята,един чук и гек, който се разхождаше сам,какво ли има на тавана?...безвремие...дъхът ти спира,душата също,тук нищо не пристига и нищо не тръгва,сам си и си прашинка от хиляди,прашинка от природата,обичаш силно и само на това си способен,нека съзнанието отлети,да се извиси като орел и да гони вятъра,за това си роден,да отлетиш...


а после проза,на отиване в колата,смях,малките чудеса на деня,навръщане в колата,тишина,големите чудеса на нощта,под странните звуци на експериментални творци и щурци,техно атмосфера,всякаш ще излетим...а е тъмно и страшно и пусто и безлюдно,колко е уютно,багажи,София,"довиждане",трулей със двама обитатели,сякаш беше миг...

за дъжда, желето и крем карамела

Има една теория че това което се случва е само в съзнанието ти,а всичко друго е странно и не можеш да си представиш дори какво е.Не съм прекалено склонна да се доверя,но за едно съм сигурна,може и всеки да чувства нещата по различен начин,но едно чувство повтори ли се в две съзнания,прави реалността.А реалността е едно неделимо цяло-разчлени я,нарежи я,направи я на малки купченца,спирай я и я пропускай,тя се стича в едно желе отново и отново.И дори и да не ти се яде желе,това е положението.По тази логика спомените трябва да са крем карамел,нещо което ти се яде,ама го няма в наличност,затова само слюнкоотделяш и си мечтаеш.Индианците са вярвали че ако се снимаш на фотолента губиш част от себе си,добре че сме ги послушали,добре че сега седим и сегиз тогаз раглеждаме снимки и отвличаме и мисли и съзнание към нещо което вече се е случило,към сладкиш,който няма да ядем отново...и го правим вместо да си сготвим една хубава торта... И по въпроса с реалностите-колко реалности има,сигурно колкото хора на тази планета-уви не,според мен има толкова реалности колкото мисли и мечти витаят в пространството и времето,и напоследък става гъч и гърч,през улиците преминаваш,а през теб остават разни незбъднати,витаещи,зараждащи се емоции,като малки електрични токчета.Само когато правим накъсо,с някой друг човек,тогава усещаме че не сме само жички,а цели генератори,че сме генератори топнати в желето,понякога се свързваме,понякога не успяваме...

Това са мисли подходящи за един дъждовен ден,който измива електричните вериги на човечеството и за момент можеш да се заслушаш. Дъжда не носи информация,а само трансформация на чувствата,улавя ги в малките си капчици и ги стича по паважа...

четвъртък, 28 февруари 2008 г.

споменът от лакатник,който не е за лакатник

и сън,и смях и глас и бряг и влак-
и път и спомен срамежлив,пробягва-
и бой и пой и хек и глад и лютеница с хляб-
гела бе чиста красота във умовете и на двама ни-
гела-отново красота,но този път бе под дъжда,
и умърлушени и двамата не се изслушвахме-
лакатник в стъпките ни е насечен и на всите спомени обречен-
-а реката ми нашепва ела си чувство,мисъл страст,ела...
и полянки и градинки,гайди и калинки,
изоставен чевермек и мравката доволна върху него,
и круша, и чувал и двама души само-и на тишината им сърцата...
ела си красота...ела с гела...


{благодарско от сърце на Нати,Вяра,Гената и Цвети за свежия ден и свежия смях}

сряда, 27 февруари 2008 г.

exactly how much is too much?
i don't know
когато гледаш звездите виждаш ли същата прилика,както преди?
по-скоро заспивам
the live is a dream,whose' dream are you in?
mine
когато светнеш лампата става ли ти по-топло?
не,но мухата ме притеснява повече
what makes you happy?
не знам
The more you know,the less you understand?
не и ако си муха,тогава само летиш...

петък, 22 февруари 2008 г.

Две напред...една назад



Обичам да правя неща с ръцете си,обичам да събирам нишките на реалността от странни малки изгубени предмети и да ги претопявам под светлата идея за една приятелска усмивка,обичам да творя...или по-скоро обичах.Откакто се боря,се боря за красота,да намажеш с темперна боя и най-тежката сълза.Променям се много,понякога се чувствам като пластилин в ръцете на хората,защото всяко чувство което предизвикват у мен гравира върху меката ми природа,друго аз и друга форма...аз като пластилин изгубил се в пластилиновата гора,искам да се намеря,да се смачкам в ръцете си и да смачкам и една усмивка върху това лице,искам да стигна и по-далече,да си смачкам главата,да я направя малка кратунка,да я преобърна и да изтърся прахта от вътрешността й,да я разтеля и да я изпека,за да изпаря всяка тежка консистенция,която е пречила на усмивката да се вдлъбне...и така.Понякога не знам какво говоря,а само какво чувствам...
Две години са много време,или един миг,в който се огъваш и от усмихнатото пластилиново човече се превръщаш в позасъхващата консистенция на болката.Две години са много време за да отдаваш хубавото в себе си,малкото си пластилиново сърчице,и да знаеш че го поставяш в неподходящите ръце...или знаеш но това не може да те спре...гледам в рисунките на стари случили се неща и се опитвам под размазаните карикатури,да проверя къде художникът е пльоцнал знака стоп,а аз само съм се блъснала в него и деформирала,огънала и прегърнала в пластилиново желание,малкото стълбче докато го прекърша,няма стоп,но има частици от тялото ми полепнали по него...Защото ги оставих нарочно да крещат сами и ги загърбих,продължих по булеварда,за да нарисувам себе си и някой друг,но листата ми с хартия свършиха...всико свършва някога.

back and rewind :-}

малко превъртане,малко напред и назад,малко танго в гората с дивите животни на твоето съзнание,малко ти ,малко аз и малко всичко...две напред една назад.

понеделник, 4 февруари 2008 г.

обяснение в чувство

в съня си ставам,във дисплея се вглеждам и само там виждам колко е абсурдно всичко,едната красота във вятъра остава,и да я уловиш не става,пътува без посока,а край тебе само преминава,в глъчката на нощтта и в тишината на деня,с хората общуваш или само се преструваш,но изгубил си това отвътре-плътна топка от игра,обвита само със мечти,един човек играел с нея,но вече не...а колко тъжно е да знаеш.че няма с кой да си играеш...

едно детенце тича във снега,а малките му стъпчици във твоята глава,дано отива да намери своето другарче,за да се движат двечките в усмивките на слънцето...

понеделник, 21 януари 2008 г.

поредицата

Един ден на отново очакване,да пристигне вечерта да затвориш очи и да въплътиш всичките си мисли в хармоничната какафония на съня,утрото е по-мъдро от вечерта,а ти се люшкаш над мъгливите каделени изпарения над софия,заседнал в кабинка за да спреш вечността,за да знаеш че и тя спира понякога,преди колелата на скрибуцащата й машинка отново да се затъркалят по калдаръмения път на снежинковите камъни, повелителят на рака-трака е бил повален от алкохолното си желание да проспи сутрешния махморлук и да те остави да се търкаляш безпрепятствено вкопчен и сгърчен в едно с гравитацията,за да паднеш надолу и да установиш силата на думите върху действията и на понятията върху тяхното значение,и как отново твоят ентусиазъм те опива за да не усетиш реалността върху телесната си трансформация в това пространствено надолу,някой някога е свирил и подреждал ноти върху магнитните ленти на спомените ти,за да можеш сега да прожектираш следващото си желание,и чудно как то се вплита в реалността,процежда се през дупчиците на изтъканите ти мисли,прелива в празнотата на вече познатото и се слива със сладостта на чаща чай с коняк,познатото старо става убежище на новото ти щастие,а новото плътностно присъствие надарено с кантове и неприлично приличащо на дъска за гладене,става новият стремеж да изявиш хлъзгавата си порода,над хлъзгавите представи ,в един хлъзгав ден на слънчева радиация...ах как обичам тези дни,а реалността е по близо както дори вибриращите танцуващи молекули не са били,толкова учудени...