неделя, 27 юли 2008 г.

мисъл,само чувство,звук безмислен


самотен електрон отплава в своя танц безумно кръгъл и безумно вечен
defragmenting disc "myself" date: ден днешен.

петък, 18 юли 2008 г.

точка А вика точка В



Рев е плач без глас, в съботното утро не мога изцедя една сълза от туй сърце. Да бях написала "дон'т дистърБ", да беше спрял света, да спра и аз. Това е ясно, междинни спирки няма, от точка А до точка Б-разочарования, хубости, мечти, всичко се случва : ТВОЯТ ОБИКНОВЕН СЛУЧВАЩ СЕ ПОСТОЯННО ЖИВОТ.
Отивам си бавно, но славно, виждам го в очите на хората, на приятелите, и там най много боли, че не съм там, изчезвам, изпарявам се, мисъл, която не е осъществена, сама не искам да се осъществя, сама не искам да се отъждествя...
Истинските неща напоследак са в дефицитно настроение, отварям очи и те заплашително все по често са премрежени с филми, а главните герои са човешкото его и неговото братче суетата...
В цялата тази манджа някак успях да се влюбя, редовния сюжет, напрежението ескалира до повратната точка, в която правиш някоя глупост. И аз не знам вече дали наистина намираш странника, този точно толкова объркан, колкото си и ти
...когато погледнеш в едни очи и вселената изчезва, този кадър имам предвид, него се опитвам да прожектирам, обаче лентата ми убягва и правя само криви хартиени рисунки за да се уверя че чудесата не са нарушили случващия се протокол и тупат хората по главите често, здравословно и по предписание на вселенската здравна усигуровка...

четвъртък, 10 юли 2008 г.

./././кадър след кадър

Лентата ми свършва, остана ми усмивката, с която искам да усмихна някоя и друга звезда, но светът не е построен така, нали?, или е?. И аз не знам вече.
Обръщам се назад и се чувствам все повече сама след всяка отломка, хвърчаща край мен като в екшън филм, отломките от моята бивша релност, но тя нали е една? за реалността ми е мисълта...
back and rewind,
сладък спомен out of movies,
кадър изчистен от излишните смущения : един идеален кадър без история преди и след, "такива ги има само във филмите". не истина са.

Гледах и виждах, сега гледам и си спомням : Хей аз някога вярвах и обичах и мечтаех, а този кадър е още в лентата...

сряда, 9 юли 2008 г.

тишина от падащи щурци

Понякога, за да се чувствам сигурна се затварям в черупката си, подреждам нещтата така както уж трябва да бъдат и лежа тихичко, чакайки да видя какво ще се случи. Само съм хабила думите, изтисквала съм ги, когато тишината е изтисквала мен. Сега са просто думи, черно- бели нишки на една измислена реалност. Глупаво и страхливо, абсолютно не на себе си. Вече ми се иска всяко мое движение да е импулс единствено на собственото ми вдъхновение.п.с.1:39 през нощтта, still not sleeping, still dreaming...усмихвам се и аз не знам, май на щурците, а дори и те вече заспаха, изтощени от любов.

сряда, 2 юли 2008 г.

откога ...се опитвам да заспя

Доверието е моята слабост, защото го нямам, а когато го имам, го губя болезнено. Научих се да прощавам, може би е това което спасява - че сме хора и грешим. Интуицията ме втрещява всеки път, по-силна от всяка дума, мимика или звук, тя е там в съзнанието ми, любезно отворено, това състояние ми носи поредното разочарование - съзнание което предимно усеща, но не му стигат терабайтите за всички филми, лентата е само една - недостъчна. На нея записвам своя живот, със старание изтривам злободневните филми, за да се покаже кадърът :
- онзи единственият, който "има смисъл", който е здраво свързан с вселената и не витае неразумно както лъжливите електрончета на кръвните ми клетки.
Какво е материята и какво вселената? - двете лица на едно цяло и дали се предлагат с туториъл? Още го търся, но повече не го намирам, отколкото го чувствам че е там : реалността ... след това бяга във филми, във филма на всеки човек, пръска се на хиляди парчета и не мога да я събера - дори собствената си реалност...и все си мисля че ако една вечер успея да заспя, ще намеря отговора в съня, защо?

Най-вероятно когато се събудя ще знам че съм престанала да сънувам.