четвъртък, 28 февруари 2008 г.

споменът от лакатник,който не е за лакатник

и сън,и смях и глас и бряг и влак-
и път и спомен срамежлив,пробягва-
и бой и пой и хек и глад и лютеница с хляб-
гела бе чиста красота във умовете и на двама ни-
гела-отново красота,но този път бе под дъжда,
и умърлушени и двамата не се изслушвахме-
лакатник в стъпките ни е насечен и на всите спомени обречен-
-а реката ми нашепва ела си чувство,мисъл страст,ела...
и полянки и градинки,гайди и калинки,
изоставен чевермек и мравката доволна върху него,
и круша, и чувал и двама души само-и на тишината им сърцата...
ела си красота...ела с гела...


{благодарско от сърце на Нати,Вяра,Гената и Цвети за свежия ден и свежия смях}

сряда, 27 февруари 2008 г.

exactly how much is too much?
i don't know
когато гледаш звездите виждаш ли същата прилика,както преди?
по-скоро заспивам
the live is a dream,whose' dream are you in?
mine
когато светнеш лампата става ли ти по-топло?
не,но мухата ме притеснява повече
what makes you happy?
не знам
The more you know,the less you understand?
не и ако си муха,тогава само летиш...

петък, 22 февруари 2008 г.

Две напред...една назад



Обичам да правя неща с ръцете си,обичам да събирам нишките на реалността от странни малки изгубени предмети и да ги претопявам под светлата идея за една приятелска усмивка,обичам да творя...или по-скоро обичах.Откакто се боря,се боря за красота,да намажеш с темперна боя и най-тежката сълза.Променям се много,понякога се чувствам като пластилин в ръцете на хората,защото всяко чувство което предизвикват у мен гравира върху меката ми природа,друго аз и друга форма...аз като пластилин изгубил се в пластилиновата гора,искам да се намеря,да се смачкам в ръцете си и да смачкам и една усмивка върху това лице,искам да стигна и по-далече,да си смачкам главата,да я направя малка кратунка,да я преобърна и да изтърся прахта от вътрешността й,да я разтеля и да я изпека,за да изпаря всяка тежка консистенция,която е пречила на усмивката да се вдлъбне...и така.Понякога не знам какво говоря,а само какво чувствам...
Две години са много време,или един миг,в който се огъваш и от усмихнатото пластилиново човече се превръщаш в позасъхващата консистенция на болката.Две години са много време за да отдаваш хубавото в себе си,малкото си пластилиново сърчице,и да знаеш че го поставяш в неподходящите ръце...или знаеш но това не може да те спре...гледам в рисунките на стари случили се неща и се опитвам под размазаните карикатури,да проверя къде художникът е пльоцнал знака стоп,а аз само съм се блъснала в него и деформирала,огънала и прегърнала в пластилиново желание,малкото стълбче докато го прекърша,няма стоп,но има частици от тялото ми полепнали по него...Защото ги оставих нарочно да крещат сами и ги загърбих,продължих по булеварда,за да нарисувам себе си и някой друг,но листата ми с хартия свършиха...всико свършва някога.

back and rewind :-}

малко превъртане,малко напред и назад,малко танго в гората с дивите животни на твоето съзнание,малко ти ,малко аз и малко всичко...две напред една назад.

понеделник, 4 февруари 2008 г.

обяснение в чувство

в съня си ставам,във дисплея се вглеждам и само там виждам колко е абсурдно всичко,едната красота във вятъра остава,и да я уловиш не става,пътува без посока,а край тебе само преминава,в глъчката на нощтта и в тишината на деня,с хората общуваш или само се преструваш,но изгубил си това отвътре-плътна топка от игра,обвита само със мечти,един човек играел с нея,но вече не...а колко тъжно е да знаеш.че няма с кой да си играеш...

едно детенце тича във снега,а малките му стъпчици във твоята глава,дано отива да намери своето другарче,за да се движат двечките в усмивките на слънцето...