в съня си ставам,във дисплея се вглеждам и само там виждам колко е абсурдно всичко,едната красота във вятъра остава,и да я уловиш не става,пътува без посока,а край тебе само преминава,в глъчката на нощтта и в тишината на деня,с хората общуваш или само се преструваш,но изгубил си това отвътре-плътна топка от игра,обвита само със мечти,един човек играел с нея,но вече не...а колко тъжно е да знаеш.че няма с кой да си играеш...
едно детенце тича във снега,а малките му стъпчици във твоята глава,дано отива да намери своето другарче,за да се движат двечките в усмивките на слънцето...
Няма коментари:
Публикуване на коментар