ден трети, година 2008 от последното пълнолуние, отшелник в кибритена кутийка издялква клавиатура, и върху нея следните безмислени звуци...
"Юмир - първото човешко същество, съградено от снежинки.
680 градуса от съня, от Момчиловци, и от вярата в чудеса.
Един обикновен циклещт ден и все почече имам нужда от истински неща в живота си, тези които никой не е премислял. И не искам да пазя страх, защото страхът само връща назад.
Ако бяха измислили такъв тип човек по психология(освен четирите които съществуват уж), аз съм съзерцател - на едно действие петнайсет хиляди секунди прекарани в мисли.
Не знам дали има много смисъл, важното е да има повече вътрешно усещане за хармония със вселената.
Всичко и всички се променяме, но имаме своите истински имена. Имам усещането че колкото по често забиваш истински имена в речника на мислите си, толкова по - близко си до това което наистина се опитваш да измислиш.
Ако обичаш нещо пусни го да лети и то само ще избере дали да се върне, както душата си, пусни я да лети,и тя прелита над всичко което не я интересува и кацва вътре в теб.
и последно заключение:след три дни на свобода,кутийката така затваря мислите,че те избуяват..."
понеделник, 26 май 2008 г.
петък, 9 май 2008 г.
на ръба на света
Ако знаеш че утре света свършва,какво би направил? Нещото което винаги си мечтал да постигнеш, за което си се бъхтал, старал, изчаквал, надграждал себе си, ако можеш да го направиш сега?...няма ли да си дадеш сметка че ако искаш нещо го правиш,а всичко останало е актьорска игра. Една пиеса, която всички пишем,защото театърът е развлекателна дейност за един машинален живот. Може би само ако сме изправени на ръба на света и виждаме диска, падащият дъгоцветен водопад и хоботът на един от четирите слона, и когато окото ни се среща с окото на великата А'Туин, тогава само, може би, бихме узнали какво се таи вътре в нас. Онова нещо което грижливо покриваме с предразсъдъци, условности, илюзии, онова нещо - когато останем в абсолютната тишина, можем да чуем как животът диша и се движи като буен водопад и в същото време е плавен както падащо на вятъра перце, но единственото с което го усещаме най-силно е че е еднопосочен...може би. Планината успява да ми даде това истинско чувство за живот, понякога, зад стените, колите, хората или вътре в тях, усещам, условностите с техните театри и пиеси...успявам да чуя само собствения си дъх...там където думите се лепват за предметите и техните значения еднопосочно.
вторник, 6 май 2008 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)