Обичам да летя,да подскачам по малките пухкави облачета,защото те са невинни и захарни и от тях не боли,обичам и да се усмихвам с усмивката си на дете, сякаш отпечатвам в реалността си формата на устните ми отпреди 15 години-характерно извити в стремежа да полетят от доволство.Когато се събуждах,дишайки с природата,а сърцето ми биеше с танца на вятъра блъскащ прозореца,поглеждах и с очи поздравявах слънчевото отражение в огромните топли листа на големият орех в двора. И бе като сън,като приказка,нашепваше че не всичко е построено, написано,разбрано или опитано,че малките големи чудни моменти дебнат зад всяка уютна тухла на всеки зид,по всяка позната или непозната улица...
Каква съм под дъжда,сама,когато ме залива и измива очите и лицето ми,мокри косите ми и отмива всичко.Аз съм повече чувство отколкото мисъл и повече дъх,отколкото дишане,един дъх спрял в един миг,когато е обичал.Разбира се понякога се мятам като риба на сухо,приземила се на сушата в опитите си да лети.Глупава рибке,не знаеш ли че перките ти не са крила?! И че в това "сега" всичко което ти остава е да се молиш за следващият дъжд...В чийто капчици,да излезна извън себе си и да се потопя,да се удавя,да се изпаря и претворя,да се преоткрия,да се слея,да съм жива и да зная че съм тук все още,себе си все още и щастлива все още...някъде там в пространството съм дете, стоя и се взирам в дървото на хълма, за зялата вечност на една вяра в чудеса.
Няма коментари:
Публикуване на коментар