Нещо напоследък отказвам да порастна ...упорито, неистово, вкопчено в десткия смях и когато там всеки уж е невинен в нещо. Отваряш прозореца на хижата и се чувстваш свободен да полетиш далеч от всеки филм, защото когато си малък не снимаш филми, снимаш иситини и ги живееш. Толкова си жив, а сега си само една машинка, която понякога запецва, когато социалната смазка те е пропуснала с мазното си тежко масло. Маслото те слепва. Има нещо сбъркано в него, в света, и с всеки ден, в който остаряваш, маслото все почече ти тежи, всяко нещо което е правилно ти изглежда грешно, няма превъртане, няма връщане.
...Дали има значение, когато всеки сега е сам в своята емоционална, материална и абсолютно изолирана черупка, в своя собствен филм. И нима някой ще каже че градираме, когато убиваме всяка идея в името на великото комерсиално колело, което уж сме създали да ни даржи заедно,а то ни мели в своя безмислостен въртящ се кръг.
В безпътен пясък бих се справила добре, но в пясък, пълен с безмълвните стъпки на други хора, ми се иска само да се зария и да търся отговора далеч назад в звездите...
Няма коментари:
Публикуване на коментар