delete

България,земя като една човешка длан,но по-голяма ти не си ми нужна...
нали кръвта е южна и е от камък твоя стар Балкан...


....когато на края на всяка силна емоция,думите свършват своето значение,когато изчерпиш крясъка им и оставиш в него болката,тогава идва приказната красота на тишината и просто гледаш...дали нещо някъде там ще изскочи,червено на кървави петна,хем живо,хем приказно,симбиозата с реалността,не се знае чия реалност,може би просто следващата.

капчиците дъжд ,които настъвено бият прозореца ми, са по-реални от ръката,която пише думите върху пластмасовите квадратури на една електронна същност,а сборът от всички реалности е правопропорционален на безкрайността на един сън...

един преобърнат смях,се вкопчва в мен и аз във него,за да се претопим във следващия лъч топлинна радиационна прегръдка,а там някъде нагло и красиво пее славей,въху зелените дървета,които не се интересуват , и безжалостно поникват с малките си зелени парчета затревяват съзнанието,и искат да изтръгнат още една усмивка...

ХиЖа БеЗ БоГ - за един сърцетуп

България-Земя като една човешка длан,но по-голяма ти не си ми нужна...

и нали кръвта е южна ,и е от камък твоя стар балкан.......

България наистина се оказа една човешка длан,шепа спомени,шепа кътчета където спомените,накуп,се побират в дланта ми.Отново отидохме на Без бог,за потретен път беше неприлично красиво,капчиците слънце срамежливо се процеждаха през стъклата ни със бира...електричните прашинки на вятъра преминаваха през нас и отнасяха всяка нацупена вибрация...

Без Бог-изпразване на хладилника и на запасите от топли чорапи,яке шал и ръкавици,тежък борд-защо не ги правят по-леки все пак,микробус и микробири,микро път,който отлита мигновено,или кола и удобство,трип,смях,най-накрая "таммммм"...киша,скиори лифт,и вечерни кебабчовци с бира,нагоре,стая и мъгла от настаняване.за тази вечер стига...другото е унес,очи,красота и спомени.

Без Бог-в едно легло с Ники,винаги дупки от наргиле в пода,Малката мастика ни преследваше с Ири по пистата,Киро развъртя тоягата и наводни хижата,Дневен бар,който е нощен и винаги е затворен,домашни уредби "разцъкват" музикално хората,приятели се разцъкват с домашна ракия и плодове на природата-около 2 см високи,в непретенциозно кафяво,научих се какво е инат,газене в снега и усещането да накараш дъската ти да завие,Бай Слави-кога пиян и весел,когато е утрешно трезвен и черпи със сладко вино,винаги виелица през нощта,сняг над хижата,киша-няма угодия за тези бордисти!,топла манджа поне веднъж-боб,кой друг?е може би малко леща,красота през прозорците дори на банята,един чук и гек, който се разхождаше сам,какво ли има на тавана?...безвремие...дъхът ти спира,душата също,тук нищо не пристига и нищо не тръгва,сам си и си прашинка от хиляди,прашинка от природата,обичаш силно и само на това си способен,нека съзнанието отлети,да се извиси като орел и да гони вятъра,за това си роден,да отлетиш...

а после проза,на отиване в колата,смях,малките чудеса на деня,навръщане в колата,тишина,големите чудеса на нощта,под странните звуци на експериментални творци и щурци,техно атмосфера,всякаш ще излетим...а е тъмно и страшно и пусто и безлюдно,колко е уютно,багажи,София,"довиждане",трулей със двама обитатели,сякаш беше миг...

за дъжда, желето и крем карамела

Има една теория че това което се случва е само в съзнанието ти,а всичко друго е странно и не можеш да си представиш дори какво е.Не съм прекалено склонна да се доверя,но за едно съм сигурна,може и всеки да чувства нещата по различен начин,но едно чувство повтори ли се в две съзнания,прави реалността.А реалността е едно неделимо цяло-разчлени я,нарежи я,направи я на малки купченца,спирай я и я пропускай,тя се стича в едно желе отново и отново.И дори и да не ти се яде желе,това е положението.По тази логика спомените трябва да са крем карамел,нещо което ти се яде,ама го няма в наличност,затова само слюнкоотделяш и си мечтаеш.Индианците са вярвали че ако се снимаш на фотолента губиш част от себе си,добре че сме ги послушали,добре че сега седим и сегиз тогаз раглеждаме снимки и отвличаме и мисли и съзнание към нещо което вече се е случило,към сладкиш,който няма да ядем отново...и го правим вместо да си сготвим една хубава торта... И по въпроса с реалностите-колко реалности има,сигурно колкото хора на тази планета-уви не,според мен има толкова реалности колкото мисли и мечти витаят в пространството и времето,и напоследък става гъч и гърч,през улиците преминаваш,а през теб остават разни незбъднати,витаещи,зараждащи се емоции,като малки електрични токчета.Само когато правим накъсо,с някой друг човек,тогава усещаме че не сме само жички,а цели генератори,че сме генератори топнати в желето,понякога се свързваме,понякога не успяваме...

Това са мисли подходящи за един дъждовен ден,който измива електричните вериги на човечеството и за момент можеш да се заслушаш. Дъжда не носи информация,а само трансформация на чувствата,улавя ги в малките си капчици и ги стича по паважа...

споменът от лакатник,който не е за лакатник

и сън,и смях и глас и бряг и влак-
и път и спомен срамежлив,пробягва-
и бой и пой и хек и глад и лютеница с хляб-
гела бе чиста красота във умовете и на двама ни-
гела-отново красота,но този път бе под дъжда,
и умърлушени и двамата не се изслушвахме-
лакатник в стъпките ни е насечен и на всите спомени обречен-
-а реката ми нашепва ела си чувство,мисъл страст,ела...
и полянки и градинки,гайди и калинки,
изоставен чевермек и мравката доволна върху него,
и круша, и чувал и двама души само-и на тишината им сърцата...
ела си красота...ела с гела...


{благодарско от сърце на Нати,Вяра,Гената и Цвети за свежия ден и свежия смях}

exactly how much is too much?
i don't know
когато гледаш звездите виждаш ли същата прилика,както преди?
по-скоро заспивам
the live is a dream,whose' dream are you in?
mine
когато светнеш лампата става ли ти по-топло?
не,но мухата ме притеснява повече
what makes you happy?
не знам
The more you know,the less you understand?
не и ако си муха,тогава само летиш...

Две напред...една назад

Обичам да правя неща с ръцете си,обичам да събирам нишките на реалността от странни малки изгубени предмети и да ги претопявам под светлата идея за една приятелска усмивка,обичам да творя...или по-скоро обичах.Откакто се боря,се боря за красота,да намажеш с темперна боя и най-тежката сълза.Променям се много,понякога се чувствам като пластилин в ръцете на хората,защото всяко чувство което предизвикват у мен гравира върху меката ми природа,друго аз и друга форма...аз като пластилин изгубил се в пластилиновата гора,искам да се намеря,да се смачкам в ръцете си и да смачкам и една усмивка върху това лице,искам да стигна и по-далече,да си смачкам главата,да я направя малка кратунка,да я преобърна и да изтърся прахта от вътрешността й,да я разтеля и да я изпека,за да изпаря всяка тежка консистенция,която е пречила на усмивката да се вдлъбне...и така.Понякога не знам какво говоря,а само какво чувствам...
Две години са много време,или един миг,в който се огъваш и от усмихнатото пластилиново човече се превръщаш в позасъхващата консистенция на болката.Две години са много време за да отдаваш хубавото в себе си,малкото си пластилиново сърчице,и да знаеш че го поставяш в неподходящите ръце...или знаеш но това не може да те спре...гледам в рисунките на стари случили се неща и се опитвам под размазаните карикатури,да проверя къде художникът е пльоцнал знака стоп,а аз само съм се блъснала в него и деформирала,огънала и прегърнала в пластилиново желание,малкото стълбче докато го прекърша,няма стоп,но има частици от тялото ми полепнали по него...Защото ги оставих нарочно да крещат сами и ги загърбих,продължих по булеварда,за да нарисувам себе си и някой друг,но листата ми с хартия свършиха...всико свършва някога.

back and rewind :-}

малко превъртане,малко напред и назад,малко танго в гората с дивите животни на твоето съзнание,малко ти ,малко аз и малко всичко...две напред една назад.

обяснение в чувство

в съня си ставам,във дисплея се вглеждам и само там виждам колко е абсурдно всичко,едната красота във вятъра остава,и да я уловиш не става,пътува без посока,а край тебе само преминава,в глъчката на нощтта и в тишината на деня,с хората общуваш или само се преструваш,но изгубил си това отвътре-плътна топка от игра,обвита само със мечти,един човек играел с нея,но вече не...а колко тъжно е да знаеш.че няма с кой да си играеш...

едно детенце тича във снега,а малките му стъпчици във твоята глава,дано отива да намери своето другарче,за да се движат двечките в усмивките на слънцето...