споменът от лакатник,който не е за лакатник

и сън,и смях и глас и бряг и влак-
и път и спомен срамежлив,пробягва-
и бой и пой и хек и глад и лютеница с хляб-
гела бе чиста красота във умовете и на двама ни-
гела-отново красота,но този път бе под дъжда,
и умърлушени и двамата не се изслушвахме-
лакатник в стъпките ни е насечен и на всите спомени обречен-
-а реката ми нашепва ела си чувство,мисъл страст,ела...
и полянки и градинки,гайди и калинки,
изоставен чевермек и мравката доволна върху него,
и круша, и чувал и двама души само-и на тишината им сърцата...
ела си красота...ела с гела...


{благодарско от сърце на Нати,Вяра,Гената и Цвети за свежия ден и свежия смях}

exactly how much is too much?
i don't know
когато гледаш звездите виждаш ли същата прилика,както преди?
по-скоро заспивам
the live is a dream,whose' dream are you in?
mine
когато светнеш лампата става ли ти по-топло?
не,но мухата ме притеснява повече
what makes you happy?
не знам
The more you know,the less you understand?
не и ако си муха,тогава само летиш...

Две напред...една назад

Обичам да правя неща с ръцете си,обичам да събирам нишките на реалността от странни малки изгубени предмети и да ги претопявам под светлата идея за една приятелска усмивка,обичам да творя...или по-скоро обичах.Откакто се боря,се боря за красота,да намажеш с темперна боя и най-тежката сълза.Променям се много,понякога се чувствам като пластилин в ръцете на хората,защото всяко чувство което предизвикват у мен гравира върху меката ми природа,друго аз и друга форма...аз като пластилин изгубил се в пластилиновата гора,искам да се намеря,да се смачкам в ръцете си и да смачкам и една усмивка върху това лице,искам да стигна и по-далече,да си смачкам главата,да я направя малка кратунка,да я преобърна и да изтърся прахта от вътрешността й,да я разтеля и да я изпека,за да изпаря всяка тежка консистенция,която е пречила на усмивката да се вдлъбне...и така.Понякога не знам какво говоря,а само какво чувствам...
Две години са много време,или един миг,в който се огъваш и от усмихнатото пластилиново човече се превръщаш в позасъхващата консистенция на болката.Две години са много време за да отдаваш хубавото в себе си,малкото си пластилиново сърчице,и да знаеш че го поставяш в неподходящите ръце...или знаеш но това не може да те спре...гледам в рисунките на стари случили се неща и се опитвам под размазаните карикатури,да проверя къде художникът е пльоцнал знака стоп,а аз само съм се блъснала в него и деформирала,огънала и прегърнала в пластилиново желание,малкото стълбче докато го прекърша,няма стоп,но има частици от тялото ми полепнали по него...Защото ги оставих нарочно да крещат сами и ги загърбих,продължих по булеварда,за да нарисувам себе си и някой друг,но листата ми с хартия свършиха...всико свършва някога.

back and rewind :-}

малко превъртане,малко напред и назад,малко танго в гората с дивите животни на твоето съзнание,малко ти ,малко аз и малко всичко...две напред една назад.

обяснение в чувство

в съня си ставам,във дисплея се вглеждам и само там виждам колко е абсурдно всичко,едната красота във вятъра остава,и да я уловиш не става,пътува без посока,а край тебе само преминава,в глъчката на нощтта и в тишината на деня,с хората общуваш или само се преструваш,но изгубил си това отвътре-плътна топка от игра,обвита само със мечти,един човек играел с нея,но вече не...а колко тъжно е да знаеш.че няма с кой да си играеш...

едно детенце тича във снега,а малките му стъпчици във твоята глава,дано отива да намери своето другарче,за да се движат двечките в усмивките на слънцето...

поредицата

Един ден на отново очакване,да пристигне вечерта да затвориш очи и да въплътиш всичките си мисли в хармоничната какафония на съня,утрото е по-мъдро от вечерта,а ти се люшкаш над мъгливите каделени изпарения над софия,заседнал в кабинка за да спреш вечността,за да знаеш че и тя спира понякога,преди колелата на скрибуцащата й машинка отново да се затъркалят по калдаръмения път на снежинковите камъни, повелителят на рака-трака е бил повален от алкохолното си желание да проспи сутрешния махморлук и да те остави да се търкаляш безпрепятствено вкопчен и сгърчен в едно с гравитацията,за да паднеш надолу и да установиш силата на думите върху действията и на понятията върху тяхното значение,и как отново твоят ентусиазъм те опива за да не усетиш реалността върху телесната си трансформация в това пространствено надолу,някой някога е свирил и подреждал ноти върху магнитните ленти на спомените ти,за да можеш сега да прожектираш следващото си желание,и чудно как то се вплита в реалността,процежда се през дупчиците на изтъканите ти мисли,прелива в празнотата на вече познатото и се слива със сладостта на чаща чай с коняк,познатото старо става убежище на новото ти щастие,а новото плътностно присъствие надарено с кантове и неприлично приличащо на дъска за гладене,става новият стремеж да изявиш хлъзгавата си порода,над хлъзгавите представи ,в един хлъзгав ден на слънчева радиация...ах как обичам тези дни,а реалността е по близо както дори вибриращите танцуващи молекули не са били,толкова учудени...

...

Понякога си мисля...

във клуба/ кръга

Свивам си козче и имам и едно друго въпросче...когато е нямало козче, мноого назад във времето хората къде са се събирали в кръг?...около ракията, този тъй сладък домашно ферментирал компот. А когато ябълките още не били открили уникалната си способност да вкисват...хората се събирали около дърветата и чакали кръглите същества с дръжки и листа да падат върху главите им...Открили гравитацията и ферментацията...и започнали да се събират в кръгчета...за да се борят с гравитацията и да летят из висините дори само във главите,и да изследват доколкото вкиснатото има общо с живота вселената и всичко останало...и тогава...е тогава дошла единствената и неповторима максима "ти мене уважаваш ли ме...".

Искам да си поговорим. За кръговете те са нещо несъмнено, съществуват и притежават сила, лесни са за употреба. Единственото което ти трябва е причина, и хора, които подреждаш по часовниковата стрелка, а и те сами се подреждат, завъртяни от магнетизма на сила-неизвестна.

Ако мислите могат да карат водните молекули да витаят по свое усмотрение според нечие настроение. Ако 98% от човешкото тяло е вода....гледах филм наскоро с кроткото име "ВОДА", за нещо което е тук откакто съм се родила ,откакто всички фосили са били още бебета, откакто чехалчето не е предполагало, че ще си почесва ресничките с лапички, откакто...просто винаги. Г ледам хората как охотно се събират над бълбукащи чаши с чай, над тютюн, плетат с космите на подстригани животни, над чащи пълни със фермент, по цвят и мирис тъй разнообразен...и над листчето, над свиването, над дърпането, над задържането, над наплюнчването...в кръга не е важна причината важно е следствието, какво си причиняваме когато влезем в него. А най важно е да ти се заВърти свят естетвено иначе как ще провериш че светът наистина исвършва преместването, и той като всисчки останали върти кръгчето...

Както водата се стича в едно неразривно цяло по цялата земна тъкан така и мислите ни може би се стичат, протичат и обединяват, за да се разединят после и поемат в друга посока...търсят извор в който да се повъртят, да починат в един кръг от който отново да продължат. Вярвам че думите нямат значение, ако човекът към който ги отпращаш плува в насрещното течение. Така че най важното е да намериш своя гьол...а после се гмуркай мисли и се вълнувай колкото си искаш...говори си с рибките, за рибките и за рибните деликатеси, зарибяваи и филмирай, заснеми филм...

После отстъпи две крачки от операторското място и излез извън кръга, за да видиш защо на света има вътре и вън. Докато негласно и съгласно въртиш кашата на своя живот съвместно с приятелите си, тя бълбука добре както бълбука весело вирче...но отместиш ли поглед преставаш да го чуваш, идва общия тътен на неспирния мравуняк- града в който живееш, държавата, и все по нагоре...всяка жабка скача, вика "бау" и цопва обратно. Можеш да се объркаш, но така или иначе обърквация е в кръвта на човешката нация. Кръвта вода не става, но така или иначе тя е 98% вода.С толкова много комуникация веднага можеш да намериш своя нов дом и там да посадиш локва...или..можеш да се вънеш, защото всички локви си приличат но твоята си е твоята....не мога да го обясня ...защото това предимно се усеща....тъй като сърцето също се случва да е водниста материя, то само се усеща за нужната температура, атмосфера и хора с които да ги споделиш...така че без ограничения и чужди мнения е яко да се почувстваш в своята си локвичка :-))

както са казали телевизорите...туй е най важното, че няма най важно - в точния момент на някоя епоха се свива точното кръгче и ти се свиваш в него и оттам прожектираш.